За някои хора си струва да се пише.Да се пише красиво, като за тях самите. Аз лично не мога, но се опитвам. И дори да не е красиво,дори да не се чете на един дъх или да оставя без дъх, пиша. 

Едва ли ще успея да изпиша на лицето ти нещо повече от усмивка, но и това ми стига.И когато те виждам или говорим пак ми стига. И честно казано, понякога мисля, че и на теб понякога ти стига. 

Но понякога, е относително понятие и когато не е понякога сякаш чувам мислите ти: "Една усмивка не стига..".Вътрешно се изпълваш с всичко, преливаш се от една форма в друга и чувстваш по много, по всичко. 

Музиката, вълните, енергията, лъчите, прегръдките, очите. 

Страха, болката, разочарованието, сълзите. 

И се усмихваш. 

А усмивката не стига.

И понякога и на мен не ми стига само нея да видя...

За някои хора си струва да се опиташ да напишеш нещо красиво. 

За теб си струва, защото зад усмивката, ти самият си красив.

:)

Добре е да имаш някой, при когото да се връщаш, когато ти е зле. Като кей, до който да доплуваш, когато морето се разшуми, когато просто не ти се плува или пък дробовете ти са на път да се напълнят с вода.

Добре е да имаш някой, някъде, дори и далече. Някой с който да помълчиш, да поплачеш или да полежиш, примерно на кея.Ако не сега, то поне утре.

Добре е да имаш някой. Да знаете. Да се имате един друг в такива моменти. 

И дори без кея да е тук. Дори без този някой да е тук, днес или утре, Да знаеш, че и кея, и този някой ги има.

мечтая за дълги целувки.за разрошени от вятъра коси. за нощи край морето. за човек, който да ми показва колко ме обича. за човек, който много да ме обича. за страст и любов под звездите. за импулсивно, вълнуващо, ново, различно, а после със стари приятели, с вечна любов нещо типично. мечтая да опитам от всичко. и да преживявам и виждам, пътувам, познавам и обичам

за хората.

искам да ти кажа,че си прекрасен.
ти,който се опитваш да разсмееш останалите.
ти,която старателно изправяш косата си.
ти,който се ядосваш,когато отборът ти губи.
ти,която пресмяташ някакви суми.
ти,който поемаш дъх,преди да заговориш пред всички.
ти,която пиеш кафето горчиво.
ти,който благодариш срамежливо.
ти,която толерираш всички различни.
ти,който споделяш неща лични.
ти,която не пушиш.
ти,който пушиш също.
ти,която танцуваш сякаш никой не гледа.
ти,който несигурно заговаряш момиче.
ти,която трепетно целуваш момиче.
ти,който се будиш и пишеш на някого "Добро утро :*".
ти,която учиш до късно.
ти,който просто обичаш да стоиш с някого до късно.
ти,която се мразиш или обвиняваш.
ти,който грешиш и съжаляваш.
ти,която се усмихваш сега.
ти,който четеш това.

мда.
това не е стихотворение,
а нещо като мое кратко,
странно и различно
съчинение,
за да си припомняме понякога всички, че всеки е различен и не бива да бъде поставян в кавички, с етикети и някакви други неща.понякога, ако се вгледаме можем да видим по нещо красиво в това.

- Ако останеш винаги в съня, чрез който те приех и те запомних. Ако дочуеш някъде в дъжда как шепна аз чрез тихия му ропот ще се завърне оня миг на трепет, на докосване и лудост. И нека да остане оня час от хилядите часове, които губих. Ако след тежък грях не ми простиш, но в самотата пак потърсиш мене. На нежноста ми ако ти, ти,ти не устоиш, когато те погледна с очи зелени ще се завърне оня миг на трепет, на докосване и лудост. И нека да остане оня час от хилядите часове, които губим.

- Да, знам, това е песента, която свързваш с двама ни.

- Не, това не е песента, това съм аз. 

Аз съм песента.Аз съм погледа отправен с надежда към терасата ти, за да видя дали си там,дали ме гледаш, докато си отивам. Аз съм първата сълза, която пада, когато кажеш "Зает съм." Аз съм голото тяло, което жадува топлината ти всеки ден. Аз съм непримиримостта, абсолютния максимум и незадоволимата нужда за повече.

-Тоест любовта ми не ти е достатъчна?

-Абсолютно да.Не вярвам в умерената любов. В любовта в граница. В условия на обичане. Аз вярвам, че любовта е абсолютна.

-Аз те обичам.

-Аз те обичам повече и живея, с надежда да ме обичаш така, както аз теб. АБСОЛЮТНО.

- ... Добре. Впрочем остават десет минути, трябва да отида да се обличам.

Две души никога не се сливат напълно,ако едната не изпълва другата.

Здравей, обич.

Не мога да напиша една публикация като хората. Искам да пиша за нас. Искам да кажа, че преди да те срещна животът ми беше непълен. Нужно е било да те срещна, за да открия теб и преоткрия себе си. Нужно е било да помогна на теб, за да помогна на себе си.Да обичам теб, за да обичам себе си.
Знаеш ли, мисля, че това прави истинската любов с хората. Кара ги да открият своето по-добро аз. Не просто заради себе си. А и заради другия.Тя сплотява. Тя е добра.
ТЯ, любовта, има всякакви лица-и греховна, и невъзможна, и болезнена,и непоколебима.
Един човек ми каза, че не може да обичаш някого, защото той е добър с теб. Ти го обичаш, защото просто го обичаш, независимо дали е добър или не.
Тогава се уплаших, обич. Защото аз те обичам заради добротата ти към мен.Заради това, че си мой приятел. Заради подкрепата, грижата, увереността и сигурността, която ми даваш. Заради усилията, които полагаш, за да не ме нараниш.
За да си добър. За да не ме нараниш.
Обичам те не само заради това.Ти знаеш, първата тръпка, първата целувка, първата ни нощ заедно. Следващите тръпки, целувки, нощи.
Но това някак си може да отмине.
Обичта не може. Не може да обичаш  някого, без да си добър с него. Не може да му даваш своята истинска обич, без да вложиш късче от своята доброта, от душата си. Не може да усетиш силата, която някой ти дава, без да се нуждаеш от нея или да изградиш вярата си в някого, без да го допуснеш до себе си.
Голямата любов,най-пламенната и неукротимата, може просто да е период.
А истинската, преоткриването, допълването, сливането е вечната.

От обич. За обич. С обич.

На тях.

На тях не искам аз да казвам много думи.
Безсмислени, хвъркати и лудешки.
С усмивка, сълзи или износените стари дрешки,
които никога не спираш да ги носиш
аз свързвам тях
и всички сълзи или пък смешки.
На тях понякога съм тихичко засмяна.
Или пък те на мен
сърдити,там
отнесени във своите болежки.
Но някой ден
след двадесет години,
когато я за ден, два, три,
дано не години
пътя раздели ни
с притихнал глас на мене ще си кажа
как благодаря,че ги има
и как във миговете ни най-общи, най-тежки
се хвърлихме напред в света
и четирите
заедно, по младежки.

Когато тишината влезе през вратата в дома ми, съзнанието ми проговаря. Неспирни, светкавични мисли прорязват разума ми и необуздано препускат носейки чувства познати и непознати ми досега.
Не съм луда. Не си говоря сама. Не съм и самотна. Но понякога ми се иска да имаше някой, който да се справи с мислите ми вместо мен. Който да понася ударите, разочарованията, страховете и всички онези неща, които човек си казва, че не може да търпи повече. Не съм наясно как точно някой получава шизофрения, но винаги ме е било страх от тази болест. Наистина, раздвоение на личността.. Страшничко звучи. Особено, когато една част от теб е в конфликт с друга.
Ще заговоря за себе си. Никой не е длъжен да го чете. Но ако все пак някой го направи ще се радвам. Все пак, на мнение съм, че хората са хора именно, когато разкриват душата си. Е, моята душа и моето съзнание не са в особено равновесие. Както споменах, надявам се и от прочетеното смятам, че това не е предпоставка за раздвояване на личността и дори една част от мен се възмущава от самокласифициране ми като болна. Но все пак е трудно.
Трудно е да си неуравновесен. Трудно е да си объркан и всяко нещо да води до друго нещо, което да води до друго, което да води до друго. Трудно е да не можеш да управляваш собственото си съзнание понякога. Трудно е и да не можеш да управляваш собствените си чувства.
 А най-трудно е, когато не можеш да се уравновесиш, когато си сам със себе си и само ти можеш да се спасиш, да се измъкнеш от клопката между това, което чувстваш и това което мислиш; между това, което е правилно и това, което не е; между разумното и неразумното. И най-опасен е страха, който предизвикват подобни вътрешни конфликти. Илюзиите, в които той те оплита, начинът,по който отнема собствения ти кураж.
Понякога си мисля, че проблемите на хората са маловажни. Че нищо не може да бъде по-трудно от това да победиш себе си.. 
Но за жалост, голямата победата изисква известен брой малки загуби.
Като всяко нещо в света.
И като всяко нещо в света, съзнанието обича свобода.
И когато то се наговори, утихва.
И душата се освобождава, олеква.
А балансът идва единствено, когато сам го потърсиш и намериш. Не винаги. Не на момента, но там някъде, вътре в себе си.
И може би, когато сме на края на силите си, раздвоени между избори, мисли, емоции, страхове и решения; когато сме на лошата крайност, трябва просто да се освободим..
Да се освободим сами от себе си.

quod me nutrit me destruit

.. или казано по български, все си търся белята. 

Не ме разбирайте погрешно - обичам границите. Както и забраните, нормите и правилата. Все пак, ако ги нямаше, какво щеше да ми доставя тази болезнена наслада и смесица от опасност, вълнение и адреналин. Вярно, има граници, които не бива да бъдат прекрачвани. Които са там, за да не загуби човек човешкото в себе си и откликвайки на отдавна заключения в нас животински инстинкт да се превърне в едно хищно животно.

Но ги има и онези граници, които носят само чувство на екстаз, екстремност, авантюризъм и нотка "колко опасно и неправилно е това". Именно за това удоволствие, да направиш нещо, което не трябва говоря. Тръпка, от която имаш чувството, че за миг целият свят е в ръцете ти и ако го изтървеш си свършен и точно за това го държиш колкото можеш повече, преди да се изплъзне и пак да се върнеш и да стъпиш отново на земята.

Quod me nutrit me destruit. Руши ме, понякога съжалявам, понякога прекрачвам граници, без да мога да се върна обратно и за някои от тях съзнавам, че удоволствието не си струва. Но за други - като да избягам от къщи, да замина без спестявания,да правя любов и да живея импулсивно, бързо, без да спазвам плана, табелата за скорост, шамандурата, знака стоп или предупреждението на другите...

Знам, quod me nutrit me destruit. 

Но е толкова живо, толкова хубаво.

Ще бъда кратка. Кожата ми е изстинала, страните ми-сухи. Албумът ни стои затворен, незавършен. И както снимките в него, така и спомените ми теб са затворени някъде там, скрити. Ако те видя, ще мълча. Гласът ми ще е затихнал, любовта още повече.

7дни

Целувам те на здравей, на довиждане,но никога на сбогом. И всякак те целувам. С всяка гънка на устните ми, целувам те до болка, докато остана без въздух. Целувам само теб. Целувам те навсякъде, пред всеки. Целувам всяка твоя част, дори малкото пръстче на крака ти не остава нецелунато. Целувам те докато спиш и когато се събуждаш и всеки ден аз бих. Целувам те, а спра ли жадувам още. Но понякога просто не ми се целува, не те целувам силно, не те притискам дълго, не те оставям без дъх и не отпускам глава на рамото ти, спокойна сякаш целият свят е някъде там, а аз съм в храм за мен и тебе.
Тогава ти правиш всичко това за мене..

Аз зная,бих те целувала винаги, ти знаеш, че винаги би ме целунал. Понякога, просто понякога, целувките ни напомнят нашето винаги.

аз и ти.

толкова много 

думи 

и викове 

и шумни кавги.

няколко погледа

ласкави 

сприхави

в бели чаршафи

обвити са наще 

мечти.

бурята 

аз 

вечно различната

вятър 

минаващ  

през твойта душа 

ти пък 

константа

в мен,нелогичната.

Вечно завинаги?!
Мисля,че да!

аз.

Аз съм онази черна,
катранено сивата,
в мойта коса
плетат се лъжи.
Може би тук
в душата,
игривата,
мойта игривост
ума ти руши.
Аз онемявам,
когато ранимата
нишка във мен
се обтегне докрай.
Тя от трънливи
плитчици милата
вие венец на главата ми
май.
Нищо.
Оставам аз черната, сивата,
бялата преходност
в твоя живот.
Тази, която с ръка,
примамливата,
пише по плочите
на твоя кивот.

грехопадение

Грешна съм аз.
И грешни са другите.
С наслади телесни
лекуваме раните
и кичим със венци
ний нейде олтарите,
а вътре в душите ни
тлеят катраните.
А някъде може би
там във забравите
ще бъда отнесена
в свят на разбралите,
че грешни сме ние
и тънем в мълчание
и молим, ругаем
ний нащо страдание,
но още от време
далечно, адамово
грешна съм аз
и грешни са другите,
но пак сред
мъглите и полудите
понякога
дори и лудите
се разкайват
за своите грешки
пред другите.

3004

Само щурците свиреха своята весела песен.
Нашата песен беше трагична и отдавна изпята. Само гласните ни струни все още потреперваха, обтегнати от желанието да ни има. А ни нямаше.
Като глас в пустиня.
Като изгубени в превода.
Като отнесени от стихия.
Щеше ми се да не свиреха щурците, защото единственото, което можех да чуя бяха те. Щеше ми се да не седя, потънала в мрака на пейката с него - по-чужд ми от всякога. Защото някога всякога вече го нямаше.
Имаше само догаряща сила.
Имаше само престорена ласка мила.
Продължавах да чувам само щурците.Всичко беше по-красиво от всякога,само ние бяхме по-далечни от всякога..един от друг, недостигнали се.
Като Луната и звездите.
Като реалността и мечтите.
Но в последните недочути звуци на агония имаше още сила. Още обич, звук и болезнена сладост. Нощта ни скри и силуетите размити се загубиха във мрака.

Щурците утихваха, но никога не спираха да свирят.
А аз вярвах, че някой ден сред поляната под звездите и дланите ни една в друга впити нашата песен пак ще засвири.

Към себе си.

Не позволявай

сред прах и стари отломки

духа да ти скърби

и чужди сенки, сред които

той снага да приюти.

Недей да търсиш смисъла

във нечий слова

тогава, щом за тебе  ясно е

и тъй във теб

прошепнал е духа.

Не чакай пламъкът

и не моли.

И не през сълзи, зъби

убит ти

щастието си подгони.

Недей робува

някъде и там

недей оставя своя

дух и плам.

Аз зная има

тук и там ,

но твойто място трябва

да намериш сам.

И знам, макар нелепо да звучи,

че щастието не винаги

се къпе във лъчи.

И днес ти там където

търсиш свойта свобода

е тя маскирана

от фалш и суета.

А твоят ход

и твоят миг

е в теб,

е нейде вътре,

в твоя лик.

Затуй недей се лута

яростен, във вик.

И никога

не спирай ти,

дори за миг.

Примирен,

не искам да те виждам

пред света.

 

А аз?

 

Следа

аз искам да оставя

не за другите,

а за мен,сама!

И нередактирано.

Недоизказано и нечуто. Неразбрано. Неусетено и невидяно.
Аз вървя сред мъгла от спомени и снопове лъчи. Сенки всякакви. И дихания всякакви. Тук, където плътта среща плът и думите остават, ехтейки с векове в ума, моите плът и ум никой не достигна. Само снопът светлина, проникващ в мен право през широко разтворените ми търсещи зеници разсея мъглите за миг и после пак угасна в мрака.
Без да каже и да чуя, не разбрах и не усетих кога го загубих. Заслепи ме, не видях.И изчезна.
Другите сенки намериха плътта си.
Само моите търсещи очи останаха.

Умрях в ръцете му, пречупена от тежестта на думите му, падащи като нажежено олово върху сърцето ми. Но не ме уби болката. Аз умрях, за да не изрека това, което вече и двамата знаехме - не си бяхме достатъчни.Всеки търсеше у другия това, което сам желаеше, за да угоди на себе си. 
Не казах нищичко. Отрекох себе си и просто умрях, за да се събудя пак в неговите ръце. Не исках ничии други.

Inside

Отчаяно исках и жадувах външния свят. С всички възможности, нови лица и места, които можеше да ми предложи.Затворена в моя собствен от доста време, навън бе свободата ми.
 Глътките въздух, полъха на вятъра, усмивките на хората и аромата на акациите.

Всеки носи в себе си друг свят. Това бе второто нещо, което жадуваше душата ми. Досегът до нечия длан, сърцето ми, биещо до нечие друго и думите, извиращи от човека в човека вдъхваха в мен живот и нови сили.

Срещата с него беше случайна. Той - Човекът. Неговите глътки въздух, неговият дъх, когато шепне в ухото ми, неговата усмивка, неговият аромат. Жадувах него и света му най-много от всички други, които опознавах. Бях опънала платната на своето пътешествие в света му. Свят, в който преоткривах него и себе си. Свят, който, парадоксално, ме освобождаваше. Вътрешен свят, остров, единствено за двама ни. Свят, в който небесата бяха вечно сини, а полъха на вятъра носеше единствено свобода, постоянно.

Постоянно обаче се оказа размито понятие, а неговия образ беше най-ясен, когато отразяваше мен отвътре.
Mоето бягство навън всъщност се оказа бягство към самата себе си.

Разговор с Бога

-Господи, боли ме.
-Всеки го боли душата, дете.
-Но мен затова ме боли. Как искам да взема тази болка.. Как искам да премахна всичката обида и със сълзи да измия душата си-  и моята, и чуждата. Защо е такъв животът, Господи? Защо трябва да те боли? Аз чувствам чуждата болка, Господи - тук, в сърцето си. Аз чувствам мъката по света, Господи и я гоня, а тя... все се връща и боли, Господи, и пари. Изгаря душата ми. И все я усещам пареща, незараснала рана върху душата. Усещам я, Господи, когато майка ми ме прегърне уморена и баща ми отправи отчаян поглед към мене. Усещам я в другите и ме боли. Душата. Кажи ми защо я има тази болка, Господи?

Господ мълчеше.

Той каза:

"Чуй как почуква дъждът по перваза. 

Ту спира, ту пак започва да вали. 

И там нейде, някъде в мраза

намериха се нашите топли души.

Сега те държа в ръцете си, мила

и с длани аз топля твоето лице.

В очите ми поглед ти впери щастлива

деня, в който откраднах аз твоето сърце.

И аз съм щастлив до мен, че те има, 

че с пръсти отмятам аз твоята коса

във утрото мрачно на тази зима

аз влюбен във теб летя в небеса.

Но поглед смирен пак свеждам към тебе,

потъвам дълбоко във твоите очи,

в тъгите дълечни, отминало бреме,

във твоите бурни, неспирни мечти.

А колко красива си, лежейки до мене,

когато в очите ти виждам тъга,

когато си спомниш за минало време

и стиснаш по-здраво моята ръка.

Тогава в мен, честно, съцето ми спира

поклопва навън само дъжда,

когато в миг, с глас по-нежен от лира

прошепнеш ми тихо "За мен си света!".

Така в твоята любов, аз пристан намерих

както пристан във мене намери и ти, 

И както душите ни в едно са се слели,

така ще се обичаме вечно, нали!"

Топло.

Не ми се пише, а сякаш няма какво друго да направя. Минутите се нижат бавно, а въздухът тежи. Последните дърва в камината догарят,а цигарените угарки се трупат една след друга. Топло е, а някак е студено вътре в мен. Никак не ми се пише, но няма какво друго да правя докато те чакам. Стените ме обгръщат в бетонова прегръдка, а аз, като малко дете се свивам между тях, очаквайки да бъда намерена. Винаги съм чакала да бъда намерена. От теб, от някого...
Не ми се пише, но ти не идваш, за да ми дадеш малко от топлината си. Няма какво друго да направя,освен да седя пред пишещата машина, чакайки те. Настръхвам от студ, а камината гори срещу мен.
Не ми се пише, но явно писането е моето одеалце, когато теб те няма.

Понякога отговорите и въпросите са излишни 

и без разговори, само с мълчание 

в стая,сами където сме, се разбираме.

Погледът мой - топъл и нежен,вперен е

в теб,а тишината е фонът на нашето сливане-

ръце, преплетени по-здраво от всяко съмнение

и целувка, ехтяща напред във времето.

NB: Не знам в каква структура го пиша,знам само, че запазвам момента с думи.

Моето пътуване е вътре в мен самата.
А ти си вече вътре в мен.
Моето пътуване е към тебе
и ти пътуваш все по-навътре в мен.

И все пак, в мен е останала онази искрица, тлееща сред забравените останки и пепел на миналото, която от време на време пари лекичко и ми припомня,че я е имало. Как ми се ще никога да не я бях изпитала. Как ми се ще да я стъпча с крак веднъж завинаги, без след време пак да виждам как прогаря недоизпратените ми писма с празни думи. Към теб. А тях, всъщност, може би пращах към себе си, създавайки тебе, без ти самият да искаш да те има в мене.

Каква илюзия! Какво пропиляно време!

И колко наивно е сърцето, което не е обичало истински, колко е заблудено. 

Довиждане, спомен размит от времето. Довиждане, мое неистинно обичано време. Довиждане и на тебе- човекът неосъщественост, човекът - част от мене, чието място било е за друг предопределено!

Аз съм като океана- колкото по-навътре потъваш в мен, толкова повече искаш да стигнеш до дъното и да съзреш останките на моето минало, изкопаните дупки от прииждащите течения на живота и налягането, чиято сила е толкова голяма, че сърцето ти се пръска от необятността ми.
Или поне това искам ти да видиш в мене. Игривите ми вълни и небесното слънчево отражение всеки го вижда.

моето съботно,неделно,понеделнишко и тн. вдъхновение

Аз и ти сме повече от романтична песен
повече и от целувка под дъжда,
повече от споделена есен,
повече от прегръдката в нощта.
Аз и ти сме повече от пътя лесен,
повече от здраво хваната ръка,
повече и от живот чудесен,
повече от щастието и радостта.
Аз и ти сме повече от рай небесен,
аз и ти сме повече от смелостта.
Аз и ти сме всичко. А животът ми
е от любов единствена понесен.
Аз и ти..
сме заедно и  на край света.

До един непознат.

23.12ч.
Забавих се, но все пак ще ти пиша, ще ти кажа - Обичам те, страннико.
Ти си част от цялата Вселена и цялата Вселена е част от теб. Всяка глътка въздух, всяка росна тревичка в ранната неделна сутрин, всеки полъх на вятъра, който размества кичурчетата ти коса. И всяка нишка и клетка в тялото ти, желаеща да бъде част от Вселената.. и да намери нейните други части. А те са тук - те са звездите в очите ти и слънчевите лъчи в косата ти, те са белоснежната ти усмивка и тръпчинките щастие. Те са там когато сънуваш, те са там когато си буден. Те са с теб в тихата стая и забързаните улици. Те са в главата ти, скрити в хаоса и противоречието. Те са в теб,в мен и в другите.
А в теб,страннико, в теб аз видях тази частица от себе си. В твоите глътки въздух и босите ни стъпки по росната трева в ранната неделна сутрин. В твоите буйни коси, носени безспирно от вятъра. В теб, в мен и във Вселената. Тя е в нас и нито стрелките на часовника или километрите не рушат Вселената в нас.
Аз и ти сме частица от себе си. Изживяните и вълшебни дни и нощи, в които си спомняме, колко бегло се познаваме, а сякаш, частицата в нас никога не би могла да се разруши..
Не е нужно да пиша повече, нали?
Оставям писмото си така- недоизказано..

ЧЕСТИТО!

.. На хората търсещи себе си. Честито на непрестанно лутащите и намиращи се. Честито на онези, които не следват пътеката, не търсят заслона, не се опреличават на другите. Честито на странните, различните и неразбраните. Честито и на всяка несломима душа.

Честито, поздравявам ги и поздравявам себе си, че ги търся и намирам, и ги пазя сред тълпа от фалш и суета. Честито, честит е деня, в който срещна някой от вас или усетя истинското под повърхността. Честито на вас- хората пълни с мечти и страх, и студ, и топлина; на хората воини и вдъхновители. Аз пазя всеки от вас в себе си и всеки от вас ме пази мен.

Различно

Някои моменти не са за разказване,
не са те за лирики,
или акварелни бои,
не са мои мечтателни сънища,
не са и изпяти рефрени дори.
Някои моменти не са за споделяне,
не са за разваляне
и разкази с бедни слова.
Те са моменти на блян, съзерцаване
ти във мен..
аз във теб..
.. и двама в света.

За да помни тя..

Попитах я- "Какво за тебе е душата,
какво те в труден миг крепи,
какво във спретнатата стряха
разпалва смелите мечти?"
А тя ми каза, че е чувство
и стон, и полет, топлина.
Преплела в ледените пръсти
тя пазеше парче от своята душа.
И даваше навред от нея
и всичките си тя мечти дари,
но пак мечтае,тъй както не умея
и топли чуждите души.
И ето, в миг на чувство разрушимо
тя дава пак от своята душа,
макар сърцето й да се е свило
неспирно търси свойта топлина.
Попитах я- "Какво за тебе е душата?",
а без да питам знаех аз,
че без да търси или да пита
и даже ако звънне в късен час
със сълзи или усмивка във очите
парче от моята душа  ще дам и аз.

Много от душата ми.

Посвещавам го на теб-
на всяка твоя нежна ласка и закрила
и на целувката ти топла,мила.
Посвещавам го на теб -
на всеки поглед,длан и блясък
и всеки даден ми от тебе тласък.
Посвещавам го на теб-
на твоята прегръдка и магия,
на силата ти неспирна като стихия.
Посвещавам го на теб-
на ръката ти, протегната към мене
и на спомените вечни като време.
Посвещавам го на теб-
на високото ти чело прозорливо
и на усмивката към мене закачливо.
Посвещавам го на тебе, Обич, и на мене,
посвещавам го, защото не е нужно време
място и причина,
посвещавам го на твоята душа красива,
посвещавам го на тебе и на мене
и на всичко,което
никой,никога не би могъл да ни отнеме.

Една съвсем кратка история.

На път за вкъщи размишлявах. Прашни, но осветени, улиците ме заплашваха с надвисналите сенки на дърветата и бързият ход на колите,a мислите ми се прескачаха една друга, коя от коя по-бърза, по-устремена, неконтролируема и плашеща.

Стигнах шосето - нова бариера, нов знак "Стоп!", нова заплаха. Навярно всеки спира, изчаквайки своя ред или позволението от шофьора да премине. Все пак, страшно си е, а и нелогично - да се разминеш на сантиметър с бързодвижещата се машина.

Аз не спрях. Със същите бързи, устремени и уплашени крачки тръгнах към отсрещния тротоар, гледайки как колата срещу мен, вместо да намали, се приближава с все по-голяма и по-голяма сила. Аз не спрях и тя не спря..

И така стигнах до тротоара- без да спирам.А шосето, и колата, и шофьора и страха, по-уплашени от мен, ме заобиколиха. 

Една мисъл не е нищо повече от песъчинка, понесена от вятъра на безграничността. 
Едно чувство не е нищо повече от цвят в гамата на живота.
Едно дело не е нищо повече от стъпка в мокрия пясък. 
И все пак, всяка мисъл, всяко чувство и дело са нещо повече.

Харесва ми да обичам- 

без въпроси, без условия, без спомени и затруднения. 

Харесва ми да не мисля,

да не търся смисъл,отговори и разяснения- 

просто да обичам, 

просто да се сгуша до любимия. 

Харесва ми просто да обичам. 

Просто, но и сложно ми е за изпълнение,

защото умът ми- парадоксален е,и сложен и обзет от размишления

и ми пречи, и ме спира да харесвам, да обичам

без да имам разяснение.

Онези дни..

Един от онези дни е. Ако си деликатна и уязвима душа, няма да е нужно да ги конкретизирам, за да се досетиш. Но ако не си, ако си човек, уловен в рутината на своите ежедневни задължения; човек, чийто живот минава в леки приказки и отмерени движения, едва ли ще разбереш за какво точно пиша.
А аз пиша за онези дни. Това са дните, които минават покрай тебе. Дни, които ти се струват като години, не заради продължителността си или забавеният ход на времето, а заради уроците, които те носят. Да, има ги тези дни. Това са дните, в които се питаш въпроси без отговори и се учиш на търпение. Това са дните, в които разбираш, че невидимото е важно и значимо. Това са дните, в които израстваш, без значение дали искаш или не. Това са дните, които текат ритмично, докато не дойде минутката, в която се вслушваш в тишината. Това са дните, в които гледаш към звездите с надежда или отронваш сълза. Това са дните, в които потъваш във вихрушката на хаоса,за да изплуваш за едно ново начало. Това са дните, в които притихнал градиш себе си.
Един от онези дни е.Ако си деликатна и уязвима душа, няма да е нужно да обяснявам защо пиша. Но ако не си, ако си човек, който четейки това се чуди какви са тези празни приказки; човек, който решава, че съм тъжна или различна, ще кажа само - това са дните.
Това са дните, които ме учат.
Това са дните, които учат и тебе.