Но може би понякога е редно просто да се пуснеш по течението.
Може би страхът ти ще бъде отмит от студените струи вода.
Може би раните ти, така дълго носени, най-после ще заздравеят.
Може би мускулите ти и изопнатите ти жили ще олекнат.
И може би ще потънеш за миг. Сам, понесен от напорите на водата.
Но може би, понякога е редно просто да потънеш,задържал дъха,
знаейки, че имаш този миг..
миг, след който с отворени очи да изплуваш
миг, след който да останеш,носейки се по водата
миг, след който се чувстваш жив.

Гледах как си отива, губейки се сред мъглата. Имаше нещо магично между нас. Нещо, което ме караше да търся повече от това, която виждах и да чета между редовете на неговите страници. Имаше нещо в него още от деня, в който се запознахме. То беше в погледа, в жестовете и изразността му.

Сега, докато го гледах да потъва в мъглата, отново усетих онова нещо...Сякаш невидима нишка беше вързана за двама ни и независимо накъде вървяхме, как вървяхме и колко далеч отивахме, винаги оставахме свързани с другия.
И като се замисля колко пъти съм бягала и обтягала тази нишка,колко пъти съм я късала, само за да се върна и да видя, че тя си е там, все така цяла и неразрушима;като се замисля и колко време ми отне да осъзная , че нишката, винаги ще я има,каквото и да се случи... оставам безмълвна и усмихната.

Гледах как си отива, губейки се сред мъглата, а всъщност той си оставаше при мене. Като.. завинаги.

Понякога думите ми изпадат в безтегловност и се понасят някъде другаде.

Понякога думите ми нямат смисъл и потъват в море от чужди приказки

Понякога думите ми са нечути или се заглушават от ритъма на сърцето ми.

Но понякога думите ми са без значение и просто остават, блъскащи се в собственото ми съзнание.

Думи

Понякога ми става носталгично.

и сещам се за миналите времена, 

когато без да триеш 

и да бързаш лаконично

създавали са вечните слова. 

Понякога се моля аз да вдъхна 

поне за миг във моите слова искра,

но ето, умислена седя и съхна

в пореден опит стих да съчиня.

Понякога е толкоз романтично 

и в мен прелива любовта,

но ето, ум или липса на прозаичност

ме спират да ги сътворя.

И ето, уж седнах аз да пиша

за него и за мен, за обичта, 

но не умея, не ми прилича

и някак глупаво е от една страна

това, което сърцето ми обича

да търся в слова, когато

моято обич е сгушена до мен в нощта.

Dust in the wind.

Не е ли иронично колко стихове и романи са изписани за човека от човека? Не е ли иронично колко пиеси и оперети са съчинени, за да се усети нечия болка или щастие?
Безсмислено.
Никоя поема или песен не би предала чувствеността на Човекът. И ничия съпричастност, разбиране или радост не би усетила поривът на човешката душа. Защото невидимото е свято. То е миг от Вселената и вечността.
Защото когато обичаш, страдаш, бориш се, губиш се и пак се намираш ти даваш своята душа на света.
Защото в най-тихият ти миг и най-искрената усмивка пулсира твоят ритъм, живееш и дишаш и носиш се като прашинка през въздуха и през света.

Искам те до мен.

Сега.

Утре

и завинаги.