Докосни ме нежно,
сякаш летен бриз
по порцелановата кожа
ме докосва
и с притихнал дъх,
като  целувката солена на морето
тих ме целуни.

Аз не ще избягам
както ти избяга надалеко,
не ще се дръпна
както морските вълни,
а напротив-
ще притисна
теб до менe
близо до сърцето
колкото и да ме заболи.

Силует, размит от времето..

Тя бе въглен, парещ в моите ръце.
Тя бе прах и счупено стъкълце.
Тя бе посланената трева.
Тя бе надигащата се зора.
Тя бе пламък и душа.
Тя бе страх от тъмнина.
Тя бе жива плът и страст.
Тя бе вечният контраст.
Tя бе красивото лице.
Тя бе ..едно блуждаещо сърце..

Мълчанието ти ме ранява, а блуждаещият поглед в очите ти кара сърцето ми да спре и после отново да забие от пронизващата го болка. Не бих могла да сдържа сълзите си. Те парят по вледенената ми кожа. Вледенена от твоята студенина. Не, не искам и не бих могла да те излъжа, да се престоря, да се престраша. Не бих могла да се боря, за да те запленя. Не бих могла да обясня как ножът на безразличието ти разкъсва бавно моята душа.

Просто песента е ужасно хубава. Ниските мъчни тонове създават онази обаятелност на античните трагедии. Смазващо реалистичният текст е като собственото ми изповедание, а мелодията, като с перце, докосва най-болезнените ми рани, сякаш само, за да ми напомни, че още са там, че все още парят и изпращат конвулсии по цялото ми тяло.
Но повярвай ми, няма нищо друго. Просто песента е ужасно хубава. 

Помогни ми да видя през тъмните мъгли и ме хвани здраво, когато залитна, обхваната от сенките на миналото,които се мъчат да ме повалят. 
Задръж ме,притисната близо до теб, не ме пускай и ме обичай, защото белезите ми все по-силно болят.
Избърши сълзите ми нежно със длани и тялото ми с ръце обгърни, защото обич аз нищо не зная,а от съмненията най ми тежи.

Майката полага цветя върху следите от бича.
30.12.13