петък, 18 април 2014 г.

Той каза:

"Чуй как почуква дъждът по перваза. 
Ту спира, ту пак започва да вали. 
И там нейде, някъде в мраза
намериха се нашите топли души.
Сега те държа в ръцете си, мила
и с длани аз топля твоето лице.
В очите ми поглед ти впери щастлива
деня, в който откраднах аз твоето сърце.
И аз съм щастлив до мен, че те има, 
че с пръсти отмятам аз твоята коса
във утрото мрачно на тази зима
аз влюбен във теб летя в небеса.
Но поглед смирен пак свеждам към тебе,
потъвам дълбоко във твоите очи,
в тъгите дълечни, отминало бреме,
във твоите бурни, неспирни мечти.
А колко красива си, лежейки до мене,
когато в очите ти виждам тъга,
когато си спомниш за минало време
и стиснаш по-здраво моята ръка.
Тогава в мен, честно, съцето ми спира
поклопва навън само дъжда,
когато в миг, с глас по-нежен от лира
прошепнеш ми тихо "За мен си света!".
Така в твоята любов, аз пристан намерих
както пристан във мене намери и ти, 
И както душите ни в едно са се слели,
така ще се обичаме вечно, нали!"

вторник, 8 април 2014 г.

Топло.

Не ми се пише, а сякаш няма какво друго да направя. Минутите се нижат бавно, а въздухът тежи. Последните дърва в камината догарят,а цигарените угарки се трупат една след друга. Топло е, а някак е студено вътре в мен. Никак не ми се пише, но няма какво друго да правя докато те чакам. Стените ме обгръщат в бетонова прегръдка, а аз, като малко дете се свивам между тях, очаквайки да бъда намерена. Винаги съм чакала да бъда намерена. От теб, от някого...
Не ми се пише, но ти не идваш, за да ми дадеш малко от топлината си. Няма какво друго да направя,освен да седя пред пишещата машина, чакайки те. Настръхвам от студ, а камината гори срещу мен.
Не ми се пише, но явно писането е моето одеалце, когато теб те няма.

петък, 4 април 2014 г.

Понякога отговорите и въпросите са излишни 
и без разговори, само с мълчание 
в стая,сами където сме, се разбираме.
Погледът мой - топъл и нежен,вперен е
в теб,а тишината е фонът на нашето сливане-
ръце, преплетени по-здраво от всяко съмнение
и целувка, ехтяща напред във времето.





















NB: Не знам в каква структура го пиша,знам само, че запазвам момента с думи.
Моето пътуване е вътре в мен самата.
А ти си вече вътре в мен.
Моето пътуване е към тебе
и ти пътуваш все по-навътре в мен.

вторник, 1 април 2014 г.

И все пак, в мен е останала онази искрица, тлееща сред забравените останки и пепел на миналото, която от време на време пари лекичко и ми припомня,че я е имало. Как ми се ще никога да не я бях изпитала. Как ми се ще да я стъпча с крак веднъж завинаги, без след време пак да виждам как прогаря недоизпратените ми писма с празни думи. Към теб. А тях, всъщност, може би пращах към себе си, създавайки тебе, без ти самият да искаш да те има в мене.
Каква илюзия! Какво пропиляно време!
И колко наивно е сърцето, което не е обичало истински, колко е заблудено. 
Довиждане, спомен размит от времето. Довиждане, мое неистинно обичано време. Довиждане и на тебе- човекът неосъщественост, човекът - част от мене, чието място било е за друг предопределено!