И все пак, в мен е останала онази искрица, тлееща сред забравените останки и пепел на миналото, която от време на време пари лекичко и ми припомня,че я е имало. Как ми се ще никога да не я бях изпитала. Как ми се ще да я стъпча с крак веднъж завинаги, без след време пак да виждам как прогаря недоизпратените ми писма с празни думи. Към теб. А тях, всъщност, може би пращах към себе си, създавайки тебе, без ти самият да искаш да те има в мене.

Каква илюзия! Какво пропиляно време!

И колко наивно е сърцето, което не е обичало истински, колко е заблудено. 

Довиждане, спомен размит от времето. Довиждане, мое неистинно обичано време. Довиждане и на тебе- човекът неосъщественост, човекът - част от мене, чието място било е за друг предопределено!