сряда, 18 юни 2014 г.

аз.

Аз съм онази черна,
катранено сивата,
в мойта коса
плетат се лъжи.
Може би тук
в душата,
игривата,
мойта игривост
ума ти руши.
Аз онемявам,
когато ранимата
нишка във мен
се обтегне докрай.
Тя от трънливи
плитчици милата
вие венец на главата ми
май.
Нищо.
Оставам аз черната, сивата,
бялата преходност
в твоя живот.
Тази, която с ръка,
примамливата,
пише по плочите
на твоя кивот.

петък, 13 юни 2014 г.

грехопадение

Грешна съм аз.
И грешни са другите.
С наслади телесни
лекуваме раните
и кичим със венци
ний нейде олтарите,
а вътре в душите ни
тлеят катраните.
А някъде може би
там във забравите
ще бъда отнесена
в свят на разбралите,
че грешни сме ние
и тънем в мълчание
и молим, ругаем
ний нащо страдание,
но още от време
далечно, адамово
грешна съм аз
и грешни са другите,
но пак сред
мъглите и полудите
понякога
дори и лудите
се разкайват
за своите грешки
пред другите.

вторник, 10 юни 2014 г.

3004

Само щурците свиреха своята весела песен.
Нашата песен беше трагична и отдавна изпята. Само гласните ни струни все още потреперваха, обтегнати от желанието да ни има. А ни нямаше.
Като глас в пустиня.
Като изгубени в превода.
Като отнесени от стихия.
Щеше ми се да не свиреха щурците, защото единственото, което можех да чуя бяха те. Щеше ми се да не седя, потънала в мрака на пейката с него - по-чужд ми от всякога. Защото някога всякога вече го нямаше.
Имаше само догаряща сила.
Имаше само престорена ласка мила.
Продължавах да чувам само щурците.Всичко беше по-красиво от всякога,само ние бяхме по-далечни от всякога..един от друг, недостигнали се.
Като Луната и звездите.
Като реалността и мечтите.
Но в последните недочути звуци на агония имаше още сила. Още обич, звук и болезнена сладост. Нощта ни скри и силуетите размити се загубиха във мрака.

Щурците утихваха, но никога не спираха да свирят.
А аз вярвах, че някой ден сред поляната под звездите и дланите ни една в друга впити нашата песен пак ще засвири.

понеделник, 2 юни 2014 г.

Към себе си.


Не позволявай

сред прах и стари отломки

духа да ти скърби

и чужди сенки, сред които

той снага да приюти.

Недей да търсиш смисъла

във нечий слова

тогава, щом за тебе  ясно е

и тъй във теб

прошепнал е духа.

Не чакай пламъкът

и не моли.

И не през сълзи, зъби

убит ти

щастието си подгони.

Недей робува

някъде и там

недей оставя своя

дух и плам.

Аз зная има

тук и там ,

но твойто място трябва

да намериш сам.

И знам, макар нелепо да звучи,

че щастието не винаги

се къпе във лъчи.

И днес ти там където
търсиш свойта свобода

е тя маскирана

от фалш и суета.

А твоят ход

и твоят миг

е в теб,

е нейде вътре,

в твоя лик.

Затуй недей се лута

яростен, във вик.

И никога

не спирай ти,
дори за миг.

Примирен,
не искам да те виждам
пред света.
 
А аз?

 

Следа

аз искам да оставя

не за другите,

а за мен,сама!