Нашата песен беше трагична и отдавна изпята. Само гласните ни струни все още потреперваха, обтегнати от желанието да ни има. А ни нямаше.
Като глас в пустиня.
Като изгубени в превода.
Като отнесени от стихия.
Щеше ми се да не свиреха щурците, защото единственото, което можех да чуя бяха те. Щеше ми се да не седя, потънала в мрака на пейката с него - по-чужд ми от всякога. Защото някога всякога вече го нямаше.
Имаше само догаряща сила.
Имаше само престорена ласка мила.
Продължавах да чувам само щурците.Всичко беше по-красиво от всякога,само ние бяхме по-далечни от всякога..един от друг, недостигнали се.
Като Луната и звездите.
Като реалността и мечтите.
Но в последните недочути звуци на агония имаше още сила. Още обич, звук и болезнена сладост. Нощта ни скри и силуетите размити се загубиха във мрака.
Щурците утихваха, но никога не спираха да свирят.
А аз вярвах, че някой ден сред поляната под звездите и дланите ни една в друга впити нашата песен пак ще засвири.
Няма коментари:
Публикуване на коментар