Но може би понякога е редно просто да се пуснеш по течението.
Може би страхът ти ще бъде отмит от студените струи вода.
Може би раните ти, така дълго носени, най-после ще заздравеят.
Може би мускулите ти и изопнатите ти жили ще олекнат.
И може би ще потънеш за миг. Сам, понесен от напорите на водата.
Но може би, понякога е редно просто да потънеш,задържал дъха,
знаейки, че имаш този миг..
миг, след който с отворени очи да изплуваш
миг, след който да останеш,носейки се по водата
миг, след който се чувстваш жив.

Гледах как си отива, губейки се сред мъглата. Имаше нещо магично между нас. Нещо, което ме караше да търся повече от това, която виждах и да чета между редовете на неговите страници. Имаше нещо в него още от деня, в който се запознахме. То беше в погледа, в жестовете и изразността му.

Сега, докато го гледах да потъва в мъглата, отново усетих онова нещо...Сякаш невидима нишка беше вързана за двама ни и независимо накъде вървяхме, как вървяхме и колко далеч отивахме, винаги оставахме свързани с другия.
И като се замисля колко пъти съм бягала и обтягала тази нишка,колко пъти съм я късала, само за да се върна и да видя, че тя си е там, все така цяла и неразрушима;като се замисля и колко време ми отне да осъзная , че нишката, винаги ще я има,каквото и да се случи... оставам безмълвна и усмихната.

Гледах как си отива, губейки се сред мъглата, а всъщност той си оставаше при мене. Като.. завинаги.

Понякога думите ми изпадат в безтегловност и се понасят някъде другаде.

Понякога думите ми нямат смисъл и потъват в море от чужди приказки

Понякога думите ми са нечути или се заглушават от ритъма на сърцето ми.

Но понякога думите ми са без значение и просто остават, блъскащи се в собственото ми съзнание.

Думи

Понякога ми става носталгично.

и сещам се за миналите времена, 

когато без да триеш 

и да бързаш лаконично

създавали са вечните слова. 

Понякога се моля аз да вдъхна 

поне за миг във моите слова искра,

но ето, умислена седя и съхна

в пореден опит стих да съчиня.

Понякога е толкоз романтично 

и в мен прелива любовта,

но ето, ум или липса на прозаичност

ме спират да ги сътворя.

И ето, уж седнах аз да пиша

за него и за мен, за обичта, 

но не умея, не ми прилича

и някак глупаво е от една страна

това, което сърцето ми обича

да търся в слова, когато

моято обич е сгушена до мен в нощта.

Dust in the wind.

Не е ли иронично колко стихове и романи са изписани за човека от човека? Не е ли иронично колко пиеси и оперети са съчинени, за да се усети нечия болка или щастие?
Безсмислено.
Никоя поема или песен не би предала чувствеността на Човекът. И ничия съпричастност, разбиране или радост не би усетила поривът на човешката душа. Защото невидимото е свято. То е миг от Вселената и вечността.
Защото когато обичаш, страдаш, бориш се, губиш се и пак се намираш ти даваш своята душа на света.
Защото в най-тихият ти миг и най-искрената усмивка пулсира твоят ритъм, живееш и дишаш и носиш се като прашинка през въздуха и през света.

Искам те до мен.

Сега.

Утре

и завинаги.

Докосни ме нежно,
сякаш летен бриз
по порцелановата кожа
ме докосва
и с притихнал дъх,
като  целувката солена на морето
тих ме целуни.

Аз не ще избягам
както ти избяга надалеко,
не ще се дръпна
както морските вълни,
а напротив-
ще притисна
теб до менe
близо до сърцето
колкото и да ме заболи.

Силует, размит от времето..

Тя бе въглен, парещ в моите ръце.
Тя бе прах и счупено стъкълце.
Тя бе посланената трева.
Тя бе надигащата се зора.
Тя бе пламък и душа.
Тя бе страх от тъмнина.
Тя бе жива плът и страст.
Тя бе вечният контраст.
Tя бе красивото лице.
Тя бе ..едно блуждаещо сърце..

Мълчанието ти ме ранява, а блуждаещият поглед в очите ти кара сърцето ми да спре и после отново да забие от пронизващата го болка. Не бих могла да сдържа сълзите си. Те парят по вледенената ми кожа. Вледенена от твоята студенина. Не, не искам и не бих могла да те излъжа, да се престоря, да се престраша. Не бих могла да се боря, за да те запленя. Не бих могла да обясня как ножът на безразличието ти разкъсва бавно моята душа.

Просто песента е ужасно хубава. Ниските мъчни тонове създават онази обаятелност на античните трагедии. Смазващо реалистичният текст е като собственото ми изповедание, а мелодията, като с перце, докосва най-болезнените ми рани, сякаш само, за да ми напомни, че още са там, че все още парят и изпращат конвулсии по цялото ми тяло.
Но повярвай ми, няма нищо друго. Просто песента е ужасно хубава. 

Помогни ми да видя през тъмните мъгли и ме хвани здраво, когато залитна, обхваната от сенките на миналото,които се мъчат да ме повалят. 
Задръж ме,притисната близо до теб, не ме пускай и ме обичай, защото белезите ми все по-силно болят.
Избърши сълзите ми нежно със длани и тялото ми с ръце обгърни, защото обич аз нищо не зная,а от съмненията най ми тежи.

Майката полага цветя върху следите от бича.
30.12.13

Думите се редят една след друга, разказвайки различни истории и животи. Твърдата корица и ароматът на стара книга, прочетена и препрочитана от стотици души придаваха на нощта неописуем уют и топлина. Книгата беше отворена на случайна страница, със случайни думи, разказващи случайна история. Всичко, което трябваше да се случи бе някой да я прочете, да вземе точно тази овехтяла книга и да надникне отвъд корицата, отвъд думите. 

И точно този някой правеше точно това в момента. Вниманието му бе приковано в нея достатъчно дълго, че той си позволи да откъсне поглед и да погледне към близката бутилка алкохол. Изправи се и след като внимателно си наля отново започна да чете, но нещо в погледа му не беше същото. Взираше се в буквите, в думите и се мъчеше да разбере, но сякаш това не беше вече същата книга.

Отегчи се. Наля си отново и с едно крайно невнимателно движение разля спиртната напитка върху овехтялата вече книга. Размазаното мастило, залепените листове и протъркани страници убиха у него всяко желание да дочете книгата, която той така неволно бе разрушил. Тя нямаше да е същата, затова той небрежно я захвърли. 

Трябва да загубиш, за да спечелиш и да се примириш, за да победиш.
Трябва да плачеш, за да се смееш и да се уплашиш, за да се устремиш.
Трябва да намразиш, за да обичаш и да не знаеш, за да се убедиш.
Трябва да си сам, за да се биеш, за да можеш после сам да продължиш.

Вървим по пясъка, оставяйки следи, но кажи ми няма ли да изчезнат те при следващия прилив?

Добро утро

Напиши нещо позитивно. Съчини ми нещо за душата. Отправи поглед навън към прашните улици, окъпани в дъжда и виж светлината проблясваща в малките росни капчици. Съчини нещо хубаво, което да ме докосне, което да ме усмихне. Чуй музиката, птиците, звънеца и съседката. А после пак се върни, отпи
й от чашата с топло, силно кафе и напиши нещо хубаво. Заради мен. Заради прашните павета, заради задимените кафета, заради унилите хора по улиците, заради мрачният дъждовен ден и заради единственият човек в стаята. Напиши нещо хубаво за мен.

Липсваш ми

Ти ми липсваш.
Ти и само ти.
Ти и цялата ти същност.
Ти и нашите мечти.

Липсваш ми-
душевно и хронично.
Ти си мойта свобода.
Ти си моите окови.
Ти си  мойта самота.

Аз

                              Аз съм луната. 

Аз не спя.

Аз сиая и угасвам. 

Аз те гледам във съня

Аз не спя и не мечтая. 

Аз съм тук за да стоя.

Аз съм тук за да ме няма.

Аз съм вечната луна.

Аз спотайвам се в безкрая.

Аз те чакам.

Аз горя.

Аз обичам да те галя.

Аз съм мрак и светлина.

Аз съм черна.
Аз съм бяла.
Аз съм с теб във вечността.
Аз, луната,те желая.
Аз съм тук.
Ела.

Нощ

Нежни думи и галантни ласки.
Сълзи стичат се по моите страни
а навън среднощни краски
лутат се сред лунните лъчи.

Аз до теб лежа смутена
и потрепвам със ръка
в миг готова да простена,
задушена от тъга.

Питаш ме защо. Не зная
и се лутам в краските, в лъжи.
Ще те стопля, ще узная,
друга нощ под лунните лъчи.

Лично

Как да ти кажа "Как да ти кажа "Помогни ми", когато не зная с какво? 

Утеши ме", когато не зная защо? 

Как да ти кажа "Имам нужда", когато не зная каква? 

Как да ти кажа, че съм ти чужда, без да зная от кога? 

Как да опиша със думи мойте мисли и мойте дела?

Как да опиша ума ми как се срива тайно в нощта?

Как да опиша какво е, щом не мога да ти обясня? 

Как да опиша усещането, че потъвам в пропастта?

Как да се боря докрая, за да мога да победя? 

Как да се боря? Не зная аз себе си да разбера.

Как да се боря да видя и чуя гласа на мойта душа?

Как да се боря?

Как да се справя? 

Как да привикна? 

Как себе си да не разруша?

Една не толкова добра публикация за любовта.

Любовта е като живота - брутална и прекрасна.

Да, глупаво е да се пише за нея, но начинът по който успява да те улови и да те държи с дни, месеци, години е умопомрачителен. И като един силен наркотик те удря право в сърцето, без излишни заобиколки. Или е там, или я няма.

Любовта не е любов, когато е постоянна. Тогава е зависимост, докарваща те почти до ръба на полудата, правейки те напълно обладан от цялото същество на любимия,с всичките му съвършенства и недостатъци.

Любовта идва за секунди и това е. Няма думи с които ТАЗИ любов да се опише. Всичко останало са нейни бегли нюанси.

A може би наистина е зависимост. Или разтърсваща нирвана.

А може би е противоречие. Брутална и прекрасна. Съвършена и неясна.
Да, глупаво е да се пише за нея.

Поля

Ще ме последваш ли ако потъна във поля от слънчогледи?
Ако притихнала отпусна уморена аз глава?
Ще ме погледнеш ли с очи тъй влажни, а ръцете слети
са докато шепнеш тихо нежни ми слова?

Ще опиташ ли да уловиш дъха ми
докато забързано поглеждам към пръстта?
Ако опитам да избягам сред поля от слънчогледи
ще побегнеш ли със мен към вечността?

Ще опиташ ли да ме обичаш тук, сред поля и слънчогледи?
Като тях със вдигната глава стоя, 
но във утрото и нощите от теб отнети
се пречупвам и се сривам във пръстта.

skin

Чудя се дали някой е описвал музикален тон,гама или пък цяла соната. Дали някой е търсил да предаде с думи изяществото на една мелодия, да разкаже как тя гали слуха и кара кожата ти да настръхва. Чудя се дали глухият е успял да усети магията на музиката, а слепият да види красотата на зимата. Чудя се..

Чудя се колко беден е човека, който чува, но не се заслушва, който гледа, без да съзерцава и който живее, без да чувства.

Кратка характеристика на любовта

Любовта е преходна. Тя не е вещ, която да закупиш и да притежаваш завинаги. Тя не е човек, за който да се омъжиш, нито пък е книга, която да препрочиташ. Любовта, като щастието е миг. И както не можеш да притежаваш един миг, така не може да притежаваш и любовта, защото тя не се притежава. Тя просто съществува. Като самият теб.

Тя се спотайва в погледа на любимия. В прегръдката на завърналия се. В докосването сутрин в леглото. В нощите, прекарани заедно. В плача и радостта, след едно „Обичам те!“ Тя е като еликсир, който те съживява и ти дава вяра и сили.

Но любовта е преходна. Тя не е константа. Тя не може да те нарани. Тя идва и си отива. Но има една любов, която е вечна. Една любов, която като феникс умира и се ражда отново. Една любов, която не познава страха, гнева, страстта и смъртта. Една любов между двама души. Една любов, която е по-силна от всичко друго.

образ

В главата ми се блъскат думи и ту със страшна бързина се появяват, ту изчезват отведнъж. Опитвайки се да напиша лирично произведение или поне блед опит за успешен стих, разкъсвам сричките в главата си. И ето, сега са там, след миг ги няма.

 Изпивам последните глътки от чашата с чай, сякаш търся думата на дъното, където всъщност откривам своята душа- бледа и празна, измита от борбата с думите и мислите; протрита от множеството ровичкане в нея и в търсене на перфектността.

Плах пореден опит за съвършенство на лириката и съвършенство на личността.

Обич

Вдъхновяваш ме. Вдъхновяваш ме да пиша за чувства, за които само съм чела. За моменти, които съм виждала само по филмите. За магия, която съм вярвала, че съществува само в приказките.

Ще ми се да запазя този миг завинаги. Да уловя въздуха и да го вдишам обратно в моментите на отчаяние, за да се почувствам отново така жива. Ще ми се образът ти да живее вътре в мен вечно.

И осезаемото ми спокойствие, и предразположението, и красотата на музиката – всичко искам да съхраня. И гласът ти, и допира на ръцете ти по лицето ми, и извивките на съвършеното ти тяло.

И всичко, което не харесвам, и всичко, което обичам. Само ако можех, всичко бих запазила само и единствено за себе си. Всичко, което ме кара да се чувствам тъй крехка и уязвима, но силна.

И ако трябва да преживея целият си живот без теб и без феерията на твоите движения, без искреността на твоите думи, без моментите на минутно раздразнение и последвалите часове на любовно умиление, то нека този момент трае завинаги.

-

Лабиринти.  Безброй посоки, без никакви насоки за правилната. Лутайки се из тях губя време, губя интерес, губя другари. Но аз търся края на лабиринта, отговора на загадката. Търся. Търся. Търся. Лутам се из новопостроени сгради, връщам се към порутени спомени от миналото, а отговорът го няма. Отварям вратичките една по една и я зло куче, я златна рибка – всичко, но не и това, което желая. Надбягвам се с вятърничавите ми мисли и се забулвам в прозрачни лъжи, които все пак крият лице ми. И ту с бясна скорост, ту с умела мързеливост пак се движа нейде в лабиринта, пак намирам и усещам всичко дето някога съм пожелала, само не и отговорът. Сякаш отговорът никъде го няма. И на прага на последната врата от лабиринта, на прага на края, най-сетне го откривам- отговорът е лабиринта.

Отмествам глава надясно, замислена и вяла. Лабиринтът е в самата мен.