Гледах как си отива, губейки се сред мъглата. Имаше нещо магично между нас. Нещо, което ме караше да търся повече от това, която виждах и да чета между редовете на неговите страници. Имаше нещо в него още от деня, в който се запознахме. То беше в погледа, в жестовете и изразността му.

Сега, докато го гледах да потъва в мъглата, отново усетих онова нещо...Сякаш невидима нишка беше вързана за двама ни и независимо накъде вървяхме, как вървяхме и колко далеч отивахме, винаги оставахме свързани с другия.
И като се замисля колко пъти съм бягала и обтягала тази нишка,колко пъти съм я късала, само за да се върна и да видя, че тя си е там, все така цяла и неразрушима;като се замисля и колко време ми отне да осъзная , че нишката, винаги ще я има,каквото и да се случи... оставам безмълвна и усмихната.

Гледах как си отива, губейки се сред мъглата, а всъщност той си оставаше при мене. Като.. завинаги.