неделя, 25 май 2014 г.

И нередактирано.

Недоизказано и нечуто. Неразбрано. Неусетено и невидяно.
Аз вървя сред мъгла от спомени и снопове лъчи. Сенки всякакви. И дихания всякакви. Тук, където плътта среща плът и думите остават, ехтейки с векове в ума, моите плът и ум никой не достигна. Само снопът светлина, проникващ в мен право през широко разтворените ми търсещи зеници разсея мъглите за миг и после пак угасна в мрака.
Без да каже и да чуя, не разбрах и не усетих кога го загубих. Заслепи ме, не видях.И изчезна.
Другите сенки намериха плътта си.
Само моите търсещи очи останаха.

четвъртък, 8 май 2014 г.

Умрях в ръцете му, пречупена от тежестта на думите му, падащи като нажежено олово върху сърцето ми. Но не ме уби болката. Аз умрях, за да не изрека това, което вече и двамата знаехме - не си бяхме достатъчни.Всеки търсеше у другия това, което сам желаеше, за да угоди на себе си. 
Не казах нищичко. Отрекох себе си и просто умрях, за да се събудя пак в неговите ръце. Не исках ничии други.

сряда, 7 май 2014 г.

Inside

Отчаяно исках и жадувах външния свят. С всички възможности, нови лица и места, които можеше да ми предложи.Затворена в моя собствен от доста време, навън бе свободата ми.
 Глътките въздух, полъха на вятъра, усмивките на хората и аромата на акациите.

Всеки носи в себе си друг свят. Това бе второто нещо, което жадуваше душата ми. Досегът до нечия длан, сърцето ми, биещо до нечие друго и думите, извиращи от човека в човека вдъхваха в мен живот и нови сили.

Срещата с него беше случайна. Той - Човекът. Неговите глътки въздух, неговият дъх, когато шепне в ухото ми, неговата усмивка, неговият аромат. Жадувах него и света му най-много от всички други, които опознавах. Бях опънала платната на своето пътешествие в света му. Свят, в който преоткривах него и себе си. Свят, който, парадоксално, ме освобождаваше. Вътрешен свят, остров, единствено за двама ни. Свят, в който небесата бяха вечно сини, а полъха на вятъра носеше единствено свобода, постоянно.

Постоянно обаче се оказа размито понятие, а неговия образ беше най-ясен, когато отразяваше мен отвътре.
Mоето бягство навън всъщност се оказа бягство към самата себе си.


вторник, 6 май 2014 г.

Разговор с Бога

-Господи, боли ме.
-Всеки го боли душата, дете.
-Но мен затова ме боли. Как искам да взема тази болка.. Как искам да премахна всичката обида и със сълзи да измия душата си-  и моята, и чуждата. Защо е такъв животът, Господи? Защо трябва да те боли? Аз чувствам чуждата болка, Господи - тук, в сърцето си. Аз чувствам мъката по света, Господи и я гоня, а тя... все се връща и боли, Господи, и пари. Изгаря душата ми. И все я усещам пареща, незараснала рана върху душата. Усещам я, Господи, когато майка ми ме прегърне уморена и баща ми отправи отчаян поглед към мене. Усещам я в другите и ме боли. Душата. Кажи ми защо я има тази болка, Господи?

Господ мълчеше.